-- Притеснихме се за теб -- с остър поглед казала царицата -- Баща ти дори тръгна да те търси с ловните кучета из гората. До сега не си закъснявала толкова. Всичко наред ли е?
   -- Да, мамо -- с леко треперещ глас отвърнала Мила -- заиграх се с Атина и не съм усетила кога е минал денят.

   След това кратко обяснение всички вечеряли мълчаливо, както всяка вечер. После Мила бързо се прибрала в стаята си, извадила шпората, погалила с пръст релефните декорации по нея и се отдала на мисълта за странника от чуждите земи. На вратата се почукало, тя се сепнала и скрила шпората под възглавницата си. Майка й влязла в стаята и седнала със загрижен поглед до нея на леглото.
   -- Всичко наред ли е, дъще? Тази вечер се държиш странно, а и този отнесен поглед... Имам усещането, че си срещнала любовта.
   Царицата се усмихнала топло и погалила Мила по ръката. Мила знаела, че може да има доверие на майка си, защото тя винаги я закриляла.
   -- Винаги познаваш, мамо! -- казала с треперещ глас принцесата и се хвърлила в прегръдките на майка си -- той не се заслепи от красотата ми, а погледна в душата ми. Не зная дали това е любов, но мислите ми са изпълнени с него и нямам търпение да го видя отново.
   Мила се разплакала, а майка й се успокоила, че не е нещо страшно и я притиснала още по-силно в прегръдките си.
   -- Любов е, детето ми. Чиста и искрена любов. Разкажи ми повече за този момък, който видял душата ти.
   Мила през сълзи й разказала за случилото се, но не споменала нищо за шпората. Не искала дори майка й да знае за нея. Тя била нещо много лично и много ценно.
   След този разговор принцесата се успокоила, виждайки подкрепа в очите на майка си и заспала спокойно... като принцеса. На сутринта станала преди изгрев и отишла отново в нейния храм. Този път не чакала лъчите на слънцето, което топли цялата земя... Този път чакала лъчите на нейното слънце, на неговия топъл поглед...

   Слънцето изгряло. Обагрило в красиви цветове полянката около езерото, чиито води заблестели отново като хиляди диаманти. Всичко изглеждало обичайно, както Мила била свикнала да го вижда, цялата енергия, която изпълвала това място, песента на първите птици, шепота на вятъра в короните на дърветата, ромула на поточето, захранващо езерото... Но принцесата не се изпълвала вече с такава сила от магията на мястото. Друга магия омагьосала сърцето й... Любовта.

   Не след дълго той се появил в цялото си сияние и очите на Мила се изпълнили със сълзи. Само една нощ била минала, а сякаш била минала цяла вечност откакто за последно погледнала в очите му.

   -- Защо плачеш, Мила? Нещо лошо ли се е случило? -- попитал загрижено той, виждайки сълзи да се стичат по румените й страни.
   -- Не, всичко е наред, глупчо. Плача от щастие, че те виждам отново. Мина само една нощ, а толкова много ми липсваше! Има нещо в теб, което е омагьосало сърцето ми. Не преставам да мисля за теб.

   Мила не успяла да сдържи чувствата си, макар да я било страх от неговата реакция. Все пак те се били виждали само няколко пъти, а подобно откровение можело да го отблъсне или притесни.

   -- Върнах се... Бях тръгнал към вкъщи след като се разделихме снощи, но нещо ме спря. Не можех да понеса да си тръгна без да те видя още веднъж. Пренощувах в гората и още преди изгрев тръгнах обратно с мисълта, че ще те видя отново тук. 

   След тези кратки обяснения и двамата разбрали, че чувствата им са споделени, прегърнали се плахо, което постепено станало по-уверено и по-нежно. Не можели да повярват, че всичко това се случва. Отдали се на нежност един към друг, а Атина отвреме навреме ръмжала недоволно, ревнувайки своята стопанка, но никой не й обръщал внимание.

   * * *

   В това време, както всяка сутрин, една от прислужниците оправяла стаята на принцесата и открила шпората под възглавницата й. Сторила й се позната и решила да я покаже на царя. При вида на златния предмет той пребледнял като платно на художник. 

   -- От къде взе това?! -- попитал той отсечено.
   -- Ами аз... то... беше под възглавницата -- прислужницата сочела из пространството притеснена до смърт -- на принцесата... под нейната възглавница го открих. Бях виждала такова нещо някъде в замъка и... аз... реших да ви го покажа...
   -- Напусни и повикай царицата! -- заповядал царят и взел шпората със себе си.

   -- Кажи, Калояне, каква е тази паника, която те е обзела? Какво се е случило? -- попитала царицата загрижено, без да знае за какво става дума.
   -- Това -- показал шпората царя -- е шпората, която носих при последната ми битка, завладявайки това приказно място в горите. Тази шпора забих в гърдите на един войн, който се опита да ме убие... А неговият поглед... Сякаш изпи душата ми... 

   -- Не може да е оцелял!!! -- викнал царят след кратко мълчание -- Още тази нощ ще изпратя верните си разузнавачи да открият вражеското царство и да ми докладват за състоянието му. Явно по някакъв начин са манипулирали дъщеря ми и ще си платят за това!


___________
Следва продължение...

Chakam s neturpenie produljenieto!