Щом събрала мислите си, Мила погледнала Ангел с онзи магически поглед, който карал хората да полудяват. Но той сякаш не забелязал това и продължил:
   -- Онази сутрин, когато слънцето се показа и те видях със затворени очи срещу лъчите, всъщност видях как цялата сияеш и излъчваш някаква особена сила. Дълго гледах лицето ти, обляно в слънчеви лъчи и не исках този момент да свършва. Извинявай, че съм те уплашил.
   Мила много се учудила от това, че странникът не се омагьосал от погледа й, а прозрял душата й. Това я накарало да го почувства специален и в същото време изпитвала страх, че не може да контролира съзнанието му. Но все пак трябвало да направи нещо, за да го види отново.
   -- Не се притеснявай -- отвърнала му тя с леко свенлива усмивка -- Просто за мен беше необичайно, защото никой не посещава това място. То е мой духовен храм и всяка сутрин идвам тук, за да посрещна лъчите на слънцето. Така се изпълвам с особена енергия за целия ден.
   -- Прости ми тогава, че стъпих в твоя храм без раз...
   -- Не! Всичко е наред -- прекъснала го бързо тя -- даже се радвам, че усещаш силата на това място. Ако желаеш мога да те науча как да събираш сили от утринното слънце и да го посрещаме заедно.
   -- Ами аз... Не знам, не съм от тук, а и не искам да те притеснявам.
   -- Извини ме за негостоприемството! Ела седни до мен. От тук лъчите на слънцето проблясват по особен начин в езерото.
   Ангел приел думите й като знак на доверие и се приближил, сядайки неуверено до страховитата пантера, придружаваща Мила. Тя видяла изражението му и се усмихнала.
   -- Това е Атина, моята черна пантера, с която съм израстнала от бебе. С нея сме неразделни... Но ти не се плаши, тя усеща, че не ми мислиш лошо и няма да те нарани. Всъщност аз не знам нищо за теб. Разкажи ми нещо за себе си. Кой си, от къде си, как стигна до тук...?
   Странникът я погледнал недоверчиво, а погледът й бил толкова чист, че почнал да се обърква в мислите си.
   -- Ами аз вече се представих. Аз съм Ангел и не съм от тези земи...
   -- Виждам, че подхождаш с недоверие -- прекъснала го пак Мила -- Затова нека започна аз. Аз съм родена в бедно семейство с баща пътешественик и майка домакиня. Баща ми донесъл тази пантера дни преди раждането ми от далечни земи. Израстнах в царската библиотека като се грижех за книгите, което ми даде възможност да чета най-разнообразни автори от цял свят. От няколко години насам всяка сутрин идвам на това място, за да се зареждам със сили за деня.
   Ръцете на Мила се разтреперили. Искала с тази измислена история да скрие царското си потекло, за да не я пожелае странника само защото е принцеса.
   -- Е, добре -- съгласил се Ангел точно преди Мила съвсем да се притесни -- ще ти разкажа нещо за себе си. Аз съм син на Дарин магьосника, който беше личен съветник на моя владетел. В една жестока битка врагът отне живота му пред очите ми. Бях още хлапе, но винаги съм бил с боен дух и необуздан нрав. Сега аз самият съм войн. Казвам го така, защото няма понятие "бивш войн", иначе преди няколко години се отказах от битките. Сега ме обучава учителят на баща ми. Искам да стана магьосник като него и да помагам на хората, вместо да отнемам живота им... А и някакво вътрешно чувство много силно ме влече натам.
   Ангел за миг прекъснал своя разказ и погледнал Мила в очите. Нейният поглед бил толкова замаян и жаден, че той чак потръпнал.
   -- Моля те, продължи -- нетърпеливо го подканила тя -- разкажи ми за някоя битка, която винаги ще помниш или за тази шпора. А какво всъщност търсеше по тези земи?
   -- Тази шпора попадна в ръцете ми в нощта на последната ми битка. Явно е била на самия владетел на вражеското царство, но аз не знаех дори срещу кого се бием. Всъщност тази шпора прониза брат ми в сърцето. Тогава му обещах, че ще открия неговия убиец и ще отмъстя за нелепата му смърт. Но минаха години след като загърбих битките и шпората остана в мен като нещото, което докосна сърце, в което течеше моя кръв.
   Но стига съм ти разказвал за тези битки и насилие. По тези земи дойдох съвсем случайно. Бях тръгнал на лов и изгубих кучето си. Така и не го открих в онази нощ, но пък изгубих и пътя назад. Затова реших да пренощувам край това езеро, а останалото го знаеш. Кучето ми се беше прибрало с останалите, но разбрах това чак като си отидох.
   Приближаващ вой на ловджийско куче прекъснал разговора им. Отдадени на момента те не усетили кога се свечерило. Мила изведнъж сякаш се пробудила.
   -- Трябва да тръгвам -- стъписано му казала тя -- това явно са кучетата на баща ми, който е излязъл на вечерен лов. Не бива да те вижда тук. По-добре си върви и ти. Аз съм тук всяка сутрин и ще те чакам да дойдеш отново. Обещай ми, че ще дойдеш, иска ми се отново да си говорим.
   -- Обещавам. Задръж шпората, пази я. Така ще имам още една причина да се върна.
   Той се усмихнал, станал и изчезнал в горите, от които дошъл. Мила тръгнала с пантерата да се прибира, а мислите й все я теглели назад. Изведнъж й се приискало да се обърне, да го догони и да избяга с него, където и да е. Но знаела, че това е глупаво и продължила пътя към дома. Когато се прибрала вече било достатъчно тъмно и всички я чакали...
_____________
Следва продължение...