За нея се говорело, че с поглед може да омилостиви и най-дивия звяр, срещан по тези земи. Всеки, който я видел сънувал образа й в продължение на месец или изгубвал разума си. За красотата й се носели легенди дори и по далечните земи.
   Всъщност тя била Мила, принцесата на Горското царство. Баща й навремето завоювал тези земи сред горите и основал своето царство тук, от където идва и името му. Малко царство, но създадено на най-красивите земи, които човешко око е съзирало. Обкръжено от магически гори и прекосявано от десетки кристални потоци, които на места образували езера с огледална вода и причудливи форми. Именно едно от тези езера било любимото място на Мила, нейният душевен храм. Всички поданици знаели това и никой не дръзнел да наруши спокойствието на принцесата, но не по заповед, а защото всички много я обичали и пазели нейното спокойствие.
   За това езеро се носели какви ли не слухове. Самото то било с формата на цвят от орхидея, която не се променяла и при най-проливните дъждове. Говорело се, че мястото е магическо и някакво странно заклинание пазело водите му кристални. Други пък казвали, че езерото е пазено от горски духове, с които принцесата разговаряла. Но всъщност никой не знаел истината...
   Всяка сутрин Мила посещавала своя храм, неразделно следвана от нейната черна пантера, скъп подарък от далечно царство. Даже се носел слух, че самата тя била пантера, а край езерото магията губела силата си и там тя приемала истинския си облик. Всъщност Мила имала много буен, котешки характер, който често се обсъждал сред простолюдието. Пък тя много обичала котки, а с пантерата отраснали заедно от деца и винаги били неразделни.
   Една хладна, септемврийска сутрин Мила отново тръгнала към своя храм, за да посрещне там първите ласки на слънцето. Излязла още по тъмно със своята пантера, отишла до причудливото образувание, подобно на хралупа и което гледало точно на изток и зачакала. Разбира се слънцето не закъсняло и минута и погалило страните на Мила с такава нежност, че тя почти изгубила разсъдъка си. В този момент осъзнала, че денят е специален. Щом слънцето изпълнило небето с лъчите си, а вълните на езерото заблестели като хиляди диаманти, Мила се съвзела и отворила очи. В първия момент силно се уплашила, но успяла да запази спокойствие.
   -- Кой си ти? -- попитала тя неуверено.
   -- Здравей, аз съм Ангел. Не исках да нарушавам спокойствието ти, затова те изчаках тук отстрани.
   -- Аз съм Мила. А ти май не си местен?!
   -- Не, скитах се цяла нощ, а когато попаднах на това езерце легнах да си почина. Като се събудих те видях да стоиш със затворени очи, обляна в слънчева светлина. Първоначално помислих, че сънувам. Не си видение, нали?
   В този миг погледите им се срещнали и нещо в нея трепнало.
   -- Аз... трябва да вървя -- едва успяла да промълви и забързано тръгнала към замъка.
   По пътя дълго се колебала дали да сподели с баща си за натрапника, но решила, че е по-добре за сега да не го притеснява. Все пак странникът не приличал на разбойник, а този поглед...
   Още на вечеря царицата видяла, че нещо в погледа на дъщеря й е по-различно от преди. А принцесата мълчала, гледала разсеяно слугите и не хапнала почти нищичко, след което бързо се прибрала в стаята си. Още същата нощ онзи поглед се появил в съня й. Дълбок, пронизващ и имащ някакво много странно и особено излъчване на топлина и спокойствие.
   Малко след полунощ Мила изведнъж се събудила, събудила и пантерата си и двете хукнали към езерото с форма на орхидея. Бързала, защото много искала да разбере от къде е странника, преди той да си е тръгнал. Задъхана седнала на брега на езерото, огледала се, а луната се показала от облаците, сякаш да й помогне в търсенето. Нищо... Странникът отдавна си бил тръгнал и оставил след себе си само купчинка пепел от изгоряло огнище и... Нещо блеснало пред погледа на Мила. Тя бързо хукнала да види какво е, а там, в тревата, блестяла една златна шпора. "Значи е конник" помислила си и взела шпората. Ситно гравирана с изящни декорации и голяма прецизност. Явно била създадена от известен майстор и нямало да бъде трудно той да се открие, а от там и нейния собственик.
   Мила седнала в тревата и заплакала. Черна мисъл пронизала съзнанието й като заблудена стрела от приключила битка. За да намери майстора на шпората, трябвало да я покаже на баща си, а после ще следват едни обяснения и оправдания... Изведнъж усмивка огряла лицето й. "Тази изящна шпора сигурно ще е много скъпа. Ще я взема и всяка сутрин ще идвам с нея. Може пък странникът да се върне да си я потърси." Още щом си помислила това, прибрала шпората в личните си вещи и си тръгнала с усмивка от езерото.
   Минали няколко дни, през които Мила носела със себе си шпората, когато посещава своя храм. В утрото на петия ден погледите им отново се срещнали. Той се върнал.
   -- Аз съм Ангел. Помниш ли ме?
   -- Да, ти ме уплаши с присъствието си преди няколко дни. Сигурно търсиш това -- Мила извадила шпората.
   -- Да, но всъщност се върнах с надеждата да те видя отново. Твоята красота не се измерва в злато, колкото и добре гравирано да е то.
   В първия момент Мила се учудила, но бързо се съвзела, за да не изгуби ценно време в присъствието на странника...

_____________
Следва продължение...