Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
За този блог
Автор: frey
Категория: Изкуство
Прочетен: 52219
Постинги: 12
Коментари: 25
Гласове: 230
Постинг
07.02.2007 01:19 - Книгата на Миналото
Автор: frey Категория: Изкуство   
Прочетен: 2222 Коментари: 5 Гласове:
0

Последна промяна: 07.02.2007 01:32

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Живееше в едно селце по течението на реката. Като малък беше много буйно и саможиво дете. Всички бяха всигнали ръце от него, а баба му беше твърде стара, за да го гони. Възпитаваше го само като му разказваше поучителните си приказки. Родители нямаше. Баба му го бе намерила оставен в кошница насред полето.

Селяните не го харесваха много заради собствения свят, в който живееше. Като хлапе винаги се движеше сам и избягваше контакт с връсниците си. Беше придобил много странен навик, вероятно повлиян от някоя от бабините му истории. Ставаше още преди изгрев, тичаше по улиците и викаше колкото глас има "Утрото наближавааа!". След това отиваше на брега на реката и чакаше лъчите на слънцето да запалят небесния огън на утрото. Селяните не го разбираха. Тези, които не се притесняваха от него го наричаха "детето, което буди петлите". но имаше и такива, които много се дразнеха от живеца в това дете и го заклеймяваха като "лудото копеленце".

Когато стана на дванайсет много се промени. Забелязваше у себе си възмъжаването и това го караше да се гордее. започна да общува повече с връсниците си. Все пак трябваше да се похвали с набождащата брада, а мутиращия глас го правеше привлекателен за момичетата. Постепено се приобщи и започна да се весели с всички, без да изневерява на буйния си нрав. С другите момчета от селото ходеха по реката, хващаха жабки и плашеха момичетата с тях. През останалото време играеха различни игри, прибираха се по тъмно, лудуваха. Вече беше отвикнал да става преди изгрев, а селяните започнаха да го приемат като нормално дете. 

Една сутрин с още няколко момчета решиха да отидат при реката по-рано, за да посрещат изгрева. Щом стигнаха там, веднага наскачаха във водата, но той не ги последва. Спомни си как като малък посрещаше изгрева и седна да го дочака.  

Така и не успя да забележи кога слънцето е излязло над хоризонта. Пред очите му грееха огньовете на червените й коси, спускащи се на дълги, вълнисти кичури над бялата рокля. Очите й искряха от лъчите на слънцето, а кожата й бе нежна като коприна. Приличаше на речна нимфа, приказна самодива, богиня. Не го забеляза. Беше седнал зад онзи шипков храст, където седеше като малък.  

Не след дълго тя си отиде. Опита се да си спомни къде я е виждал, но мислите му обягваха. Преди не се интересуваше от жителите в селото и виждаше доста нови физиономии. 

Тогава бе на четиринайсет. Както всяко лято бе дошла на гости при дядо си. Не идваше с особено желание, но родителите й я заставяха и тя нямаше избор. 

Той остана още дълго скован зад храста и погледът му сякаш беше празен. Приятелите му го забелязаха и почнаха да се шегуват с него, но той сякаш не ги виждаше. Скоро го оставиха и се прибраха. Той се прибра след залез слънце.  

Още с първите лъчи на слънцето се събуди и се чувстваше много странно. Сякаш беше друг човек. Имаше желание да отиде отново на реката, но в същото време не искаше да се вижда с никой. Непознато усещане бродеше из мислите му, а той се чувстваше чужд на самия себе си. Излезе и се запъти отново към реката. Започна пак да отбягва връсниците си, укроти буйния си нрав и се затвори в онзи нов свят на непознати усещания. 

Тя бе на четиринайсет. В селото идваше по наставление на майка си, за да гостува на дядо си. Не обичаше да идва тук, защото не познаваше никой, а и всички й се струваха простовати и безинтересни. Единственото, което й доставяше удоволствие бе да гледа изгрева над реката и да се разхожда по тихия бряг. 

Откакто я видя не можеше да откъсне съзнанието си от нея. Започна тайно да я следи и изучава отдалеч, както изследовател би наблюдавал поведението на сърна. Ставаше отново призори и отиваше на реката да чака изгрева. 

Една сутрин стана малко по-рано и напът за реката избра най-красивите полски цветя, които видя по пътя. Чакаше я с прикрит зад гърба си букет. Беше решен, че трябва да се запознае с нея и чувстваше, че това е начина. Не след дълго тя се появи. Отново не го забеляза и седна на стария дънер до реката, вгледана в хоризонта, където чакаше слънцето да изгрее. За него то вече беше изгряло. Остана омаян от красотата й, но се сепна и се сети защо всъщност бе дошъл тази сутрин. Изведнъж остана без дъх, а краката му се подкосиха. Заприлича на уплашен заек, скрит зад шипковия храст на сигурно. Успя да се съвземе, изправи се и плахо пристъпи към нея. Тя леко се сепна, изненадана, но в този момент той извади букета и й го подаде. 

-- Набрах ги за теб. Забелязах, че харесваш полските цветя. 

Тя се усмихна, прие грациозно цветята и като типична млада дама вдъхна от аромата им. След това го погледна в очите и видя безкрайна бездна, а той стоеше като скала пред нея. 

-- Ти да не си ме следил? 

-- Аз? Не... Аз те видях онзи ден и... Цветята, които гледаше... Реших да ти подаря... 

Той помисли, че тя го упреква и потъна в срам. Не можеше да види дори искрената радост в очите й. Тя разбра, че той е прекалено скован за шеги и реши да му помогне. 

-- Идвам тук всяка сутрин да посрещна изгрева на слънцето. Единствено това ми доставя удоволствие в това село. В града не мога да се наслаждавам на такава красота. И... прав си - много харесвам полските цветя. 

-- Аз също идвах всяка сутрин да посрещам изгрева преди. Има нещо магическо в него. Баба все ми казва, че един ден ще видя изгрева по-красив от всякога. 

Постепено се отпуснаха в разговор и не усетиха кога слънцето скри лъчите си зад планините. Той реши да бъде учтив и я изпрати до дядо й. Пред входа бе спрян голям, черен джип. Явно техните бяха дошли от града. Изведнъж болка го проряза в гърдите, но той не го показа. Тя го покани да влезе, за да видят заедно какво е донесла майка й от града. Отвреме навреме й носеше лакомства, пък и искаше да се похвали какъв приятел е открила в това самотно селце.  

Още едва пристъпили прага на входната врата и доловиха укорителен разговор на висок тон между майка й и дядо й. Явно го обвиняваше в това, че дъщеря й е още навън, а вече е тъмно. За момент и двамата се уплашиха, но хлопването на вратата ги издаде. Майка й се показа от кухнята и ледения й поглед го прониза като хиляди ножове. После се обърна към дъщеря си. 

-- Кое време е, млада госпожице?! Колко пъти сме си говорили за опасностите на нощта и за сигурността, а? Прибирай се веднага в стаята си и ще си поговорим отново по-късно! 

Отмести отново поглед към него и сякаш го разряза на още няколко парчета. 

-- А ти какво правиш още тук, копеленце лудо?! Марш веднага навън и да не съм те видяла повече да обикаляш около дъщеря ми!!! 

Той се почувства по-дребен от прашинките във въздуха. Отдавна не бяха го наричали така. Не успя да се сдържи и изтича навън, облян в сълзи. Прибра се при баба си и се затвори в стаята си, без да й казва нищо. Не можа да заспи. Думите на онази жена го бяха пронизали много дълбоко. Слънцето прокрадна лъчите си през прозореца му, но той продължаваше да плаче. Спомни си как селяните го презираха и отбягваха и се боеше да излезе навън. Единствено мислите за прекрасната самодива му даваха сили и скоро излезе да я потърси. Отиде при реката, преброди я, но там нямаше никой. Не срещна дори и бездомните кучета, които преди гонеше. Тогава го прониза ужасно чувство на страх. Тичайки се върна в селото и се отправи към дома на дядо й. Вече беше късно. Проследи с поглед праха, оставен от отминаващия джип. Падна на колене и започна да блъска по прашната земя с ръце. Не можеше да си прости, че се бе забавил. Ако беше дошъл минута по-рано, щеше да види поне очите й. Сега там нямаше нищо. Само прах. 

Затвори се в стаята си и не искаше да вижда никой. Не можеше да повярва и приеме, че няма да я види отново това лято. 

Минаха седем години. След онзи ден тя не се появи повече в селото и в живота му. Вече беше станал мъж, работеше усилено на полето, но погледът му бе останал все така празен и самотен. Всяко лято в определен ден отиваше призори при реката, сядаше на онзи дънер с букет полски цветя в ръка и посрещаше изгрева на слънцето. Това бе денят на тяхната първа и последна среща. 

Тази година не отиде при реката. Дънерът го нямаше. Пролетта реката бе придошла от топящите се снегове и го бе отнесла със себе си. Сега там нямаше нищо, само пясък и прах. За него това бе третата голяма загуба в живота. Преди три години баба му бе напуснала този свят на преклонна възраст и го бе оставила сам. Сега беше още по-самотен. На този ден той се затвори в стаята си и остана там няколко дни. Не ходеше на работа, нито се виждаше със селяните. 

Една сутрин дядо й случайно го видя да излиза и го последва. Седна на пясъка и спря поглед върху изгряващото слънце, а сълзите му блестяха като залязващите звезди от хоризонта. Старецът безмълвно седна до него и се загледа в изгрева. Сякаш бяха изпаднали в някакъв хипнотичен транс и не усещаха как времето минава. Когато слънцето залезе зад хоризонта двамата станаха и старецът го покани на вечеря у тях. Младежът само кимна безмълвно и двамата се запътиха към селото. Щом наближиха, той се спря. 

-- Благодаря, но ще ти откажа. Не искам да се връщам отново там и да изживея пак раздялата. Домът ти е като прокълнат за мен. Но ако искаш ела ти при мен. Нямам с какво да те посрещна, но ще се радвам да дойдеш. 

Старецът се съгласи и двамата влязоха в тъмната къща. Седнаха на масата и старецът реши да разчупи малко подтискащата тишина. 

-- Знам как се чувстваш, моето момче. Аз също не съм я виждал от седем години. Много я обичам, но съм стар вече, за да ходя да я търся в града. 

Младежът го слушаше, но погледът му беше все така празен, а думите оскъдни. Тогава старецът продължи. 

-- Когато жена ми напусна тоя свят, аз бях още млад. Не можех да преживея загубата. Дъщеря ми замина за града, а аз останах съвсем сам с мъката си. Тогава от някъде се появи баба ти - същата старица, която познаваше и ти. Никой не знаеше от къде е и какво прави в селото. Дойде със скитащи цигани и се засели в тази изоставена къща. Думите й тогава ми помогнаха да се съвзема и да продължа да живея. Сега съм добре, а когато започна да тъжа по изгубеното минало, отново си спомням думите й. Тя ми каза "В тебе има много живот, но няма да можеш да му се насладиш, ако не успееш да затвориш Книгата на Миналото. А не го ли направиш навреме, може да останеш в нея завинаги." Много се уплаших, но след няколко дни се съвзех и ето ме сега на преклонна възраст. Ти си първият човек, на когото споделям това. Послушай и ти баба си, моето момче. В думите й има много смисъл. 

Беше вече късно, старецът стана и се прибра вкъщи. Момчето не излезе от дома си няколко дни. Така и никой не му обърна внимание, но старецът знаеше, че то ще излезе. Така и стана. Една сутрин момчето стана рано, приготви се и излезе. Срещна стареца и му благодари с обещанието, че няма да го забрави. После се качи на сутрешния автобус за града и замина. 

Минаха четири години. В това време младежът пращаше по едно писмо на стареца всяка година за Коледа, в което му казваше как е и му показваше, че не го е забравил. Тази година писмото дойде с месец по-рано и беше някак различно. Старецът го прочете и сълза се отрони от уморените му очи. На другата сутрин го намериха заспал в своя последен сън с усмивка на лице и лист хартия в ръцете, на който с красив почерк бе написано: 

"Здравей, дядо! Много се радвам знаейки, че мислено си бил до мене през всичките тези години. Вече съм самостоятелна и мога да ти пиша. Благодаря ти, че не ме изостави и помогна да срещна отново любовта. Ти никога няма да останеш затворен в моята Книга на Миналото, защото те пазя в сърцето си и винаги ще те нося със себе си. Обичам те!"



Тагове:   миналото,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. isis - :)
07.02.2007 01:27
Прекрасен разказ! Радвам се, че отново пишеш!
цитирай
2. frey - :)
07.02.2007 01:39
Благодаря ти! През доста перипетии минах, докато успея да го напиша този разказ и много се радвам, че ти харесва!
цитирай
3. slavei - Много ми хареса!
07.02.2007 06:41
Поздравления!:)
цитирай
4. zvezdichka - Невроятен е!
07.02.2007 07:52
Старохтно пишеш. Толкова увличат твоите разкази. Отдаване не бях попадала в твоя блог, но така зарадва утринта ми. Желая ти слъчев ден и много вдъхновение занапред, за да продължаваш да докосваш с твоите живи истории :))).
цитирай
5. frey - Благодаря ви!
07.02.2007 12:27
Надявам се скоро да ме грабне пак музата и да ви зарадвам отново :)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031