Далеч, над тих и закътан бряг на морето извисявала сивия си силует студена и висока скала. Под нея пенливите вълни се разбивали в скалистото дъно на морето, а от нейните недра разпервало сухите си клони едно отдавна мъртво кедрово дърво. Тази скала била известна като Скалата на Смъртта. Недалеч от нея, зад гъста и тъмна гора имало малко рибарско селце със своите спокойни жители. Те имали малко странен, но строг обичай - родителите на девойките избирали техните кандидати за женихи. Доста девойки през годините не били доволни от това и понякога се случвало някоя нещастно влюбена девойка да сложи край на живота си, политайки в последния си път от Скалата на Смъртта. Именно от там идвало името й.
     В това село живеела много красива и палава девойка. Всички младежи от селото й се възхищавали и тайно се надявали нейните родители да ги оценят. А тя, тя не мислела за това. Закачала се с всички, заигравала ги и се забавлявала искрено, което носело негудование сред възрастните жители на селото.
     Една вечер нейните родители й съобщили кой младеж са избрали за нея, като й казали, че на сутринта, когато е нейния осемнайсти рожден ден, ще я запознаят с него и ще уредят деня на свадбата. Девойката се досетила кой са харесали родителите й, защото самата тя се заигравала и с него, но... тя не го харесвала изобщо. 
     След вечеря се прибрала в стаята си и дълго плакала. Не искала да повярва, че с първите лъчи на утрото ще трябва да се раздели със свободата си и да завърже престилката на прилежната домакиня. Не след дълго се сетила за Скалата на Смъртта. За нея била чувала само легенди и дори не знаела къде се намира. Единственото, което знаела било, че е някъде отвъд мрачната гора, простираща се на изток от селото. Още в същия миг тя решила, че това е нейната съдба и тя трябва да полети към свободата.
     Час преди изгрева на слънцето девойката успяла да излезе незабелязано и се отправила към гората. Видяла единствената пътека, водеща към нейната злокобна вътрешност, която изглеждала още по-зловещо в сумрака на настъпващото утро. За миг девойката трепнала и почти се разколебала, но мисълта, че ще изгуби свободата си по чуждата воля й дала смелост да навлезе в гората. Колкото по-навътре навлизала, толкова по-мрачно и студено ставало. Над нея се чували крясъците на гарги и сови, кикотенето на кукумявки, храстите шумолели зловещо... Но тя не се страхувала - тя била устремена към своята свобода, към своя последен полет към вечността. 
     След дълго бродене из тъмната гора пред нея се разкрила широка поляна, покрита с ниска зелена трева и пъстро-жълти цветчета, а в края на поляната се извисявала величествено тя - Скалата на Смъртта. Девойката била пленена от красотата на гледката, която се простирала пред очите й. Тази красота я накарала да се почувства още по-смела, защото в последния си път към своята свобода, тя се докоснала до това неописуемо райско кътче с трева, мека като египетски памук и цветя, изкрящи като звездите.
     След кратката пауза, която направила, за да се наслади на красотата, девойката се устремила към скалата, по-уверена от всякога. Когато стигнала ръба на скалата, пред нея се открила нова красива гледка - слънцето показвало загадъчно своите първи лъчи над необятното море, а пленителната гледка на слънчевата пътека замаяла съзнанието й. 
     Тя останала като омагьосана пред вида на това райско място, докато крясъкът на една раннобудна чайка не я стреснал. Девойката залитнала, погледът й, заслепен от искрящите лъчи на слънцето я подвел, тя се подхлъзнала и паднала от скалата...
     Озовала се вплетена в сухите клони на кедровото дърво. Не можела нито да се разплете, нито да се върне обратно. Уплашила се. Нима я чакал такъв нелеп и мъчителен край? 
     Слънцето заслепявало очите й, а чайките пронизвали ушите й със силните си крясъци. Девойката изгубила всякаква надежда, разплакала се, а сълзите й се разтваряли в пенливото море под нея.
     В това време в селото живота кипнал отново, а мълвата за изчезналата девойка се разнесла бързо от уста на уста. Родителите й - заможни и уважавани членове на селския съвет - отначало не се притеснили особено, защото познавали добре своята палава дъщеря, която не веднъж изчезвала по подобен начин, но винаги вечер се прибирала отново.
     Този път обаче нещо стегнало сърцето на майка й. Тя усещала, че нещо не е наред и се притеснила. Споделила това със своя съпруг и по обяд на селския съвет решили да организират нейното издирване, като започнали от селото.
     А девойката, отчаяна до безумие, успяла да проясни погледа си, след като слънцето се издигнало над нея и вече не заслепявало очите й. Започнала да се оглежда през сълзи и изведнъж пред погледа й изникнал силует - долу, на пясъчния плаж, близо до скалата лежал човек, заобиколен от дървени отломки. Вероятно бил корабокрушенец, който бурното море изхвърлило на брега през нощта. Девойката събрала сили и започнала да крещи за помощ, но мъжът все така тихо лежал на плажа. Забелязали го и чайките, известни със своето нахалство и грабливост и го налетели, за да си отмъкнат всичко, което евентуално става за храна. Крясъците на нахалните птици пробудили мъжа и той се размърдал. Девойката забелязала това и започнала отново да вика за помощ. Мъжът я чул и не след дълго успял да я забележи - прекрасно младо момиче с буйни черни къдрици висяло вплетено в дървото на ръба на огромна скала. 
     Дълго викали един срещу друг, докато се разберат той да отиде до селото и без да споменава на никой, да премине през тъмната гора и да я спаси.
     Момъкът - младеж на около двайсет и пет, снажен, с черна коса и атлетично тяло - се отправил със сетни сили към селото. Стигайки до там около него се чували разтревожените коментари на селяните, които търсели девойката. Той си спомнил молбата й да не споменава на никой за случилото се и прекосил мълчаливо селото. Стигнал до гората и устремено навлязъл в нея без страх или колебание. Единствената мисъл, която имал в главата си била за девойката.
     Не след дълго стигнал красивата поляна, в чийто край се извисявала скалата. Затичал се към нея, спрял на ръба, погледнал към бездната под него и видял девойката. Тя била с красива феерична рокля, обагрена в червено, а черните къдрици й придавали още по-привлекателен и неустоим вид. Но единственото, което вълнувало младежа в момента било как да я спаси. Скалата била отвесна и нямало как да пропълзи надолу, макар девойката да била само на метри под него.
     Той я успокоил с думи, докато измисли какво да направи, за да се добере до нея. Единственото, което му дошло на ум било да свали горните си дрехи, да направи от тях въже и да се спусне надолу по тях до нея. Без да се замисля нито миг повече, той се съблякал, навързал дрехите си и плавно започнал да се спуска надолу, докато я достигнал. Девойката малко се сепнала, виждайки млад мъж по бельо да я спасява, но красивото му мускулесто тяло бързо я пленило както никога до сега и тя забравила тревогите си, доверявайки се на силата му.
     След дълги усилия те успели да се покачат отново на скалата и да стъпят на твърда земя. Седнали на нежната трева и дълго не могли да откъснат поглед един от друг. Тя - със своите маслинено черни очи, а той - с дълбоки, сини очи и пленителен поглед. 
     Вече се свечерявало и мракът бавно спускал пелерината си над главите им. Момъкът предложил да отидат до селото, което не било далеч, но девойката отказала с предложението да изчакат утрото, като в главата й непрестанно я мъчела мисълта за края на нейната свобода. Тя знаела, че ако се върне в селото, родителите й ще я сгодят за онзи непрокопсаник с "висок статус", а тя... тя се влюбила в нейния спасител. Не можела да отиде в селото, не можела да замени любовта и свободата си със спокойния живот на домакиня. Разбира се не споменала за това на младежа, който вече събрал дърва и напалил огън за през нощта. 
     След като мракът обгърнал напълно небето и звездите описали Млечния път отново, двамата влюбени се отдали един на друг и се любили дълго, всеотдайно и страстно...
     Още преди първите лъчи на слънцето да са обагрили хоризонта селяните подновили търсенето, като решили да отидат до Скалата на Смъртта. Тръгнали през гората и не след дълго стигнали поляната. Двамата влюбени се пробудили от приближаващите викове на селяните, погледите им се срещнали и без да промъвлят нито дума се хванали за ръце и се затичали към скалата. В това време селяните стигнали поляната и видели как две влюбени души политат към своята свобода с първите лъчи на изгряващото слънце...
     От този миг насетне отпаднала тежката традиция в селото и всяка година по изгрев слънце на тази дата всички влюбени двойки поднасяли по една червена роза на скалата... А тя, тя получила своето ново име - Скалата на Любовта.

приказка за свободата от която всеки се нуждае.

Радвам се, че приказката ти е харесала! :)

Идвай вечер и ми разказвай пак :)

Само ако слушкаш ;)